Какво научаваш за образованието, когато не покоряваш, а изкачваш върхове, разказва пред „Аз-буки“ директорът на СУ „Христо Ботев“ в Горна Малина

Репликата в заглавието е на първокласник. Изчакал директора Нако Наков пред вратата на класната си стая и с тези думи му дал рисунката си. Детето вероятно не осъзнава напълно силата на жеста си, но директорът го възприема като награда, която тежи не по-малко от собствените му отличия.

„Награждаван съм многократно, но вярвайте ми, че стойността на подарената рисунка, е равностойна. Така се мотивирам – от децата и младите хора. Защото усещаш, че допринасяш за развитието им“, признава той.

Вече 32 години Нако Наков управлява Средно училище „Христо Ботев“ в село Горна Малина. През 2025 г. институцията отпразнува 160-годишен юбилей и получи почетен плакет за принос и заслуги в образованието от РУО – София-област.

Училището е удостоявано с приза „Посланик на доброто“ от Държавна агенция за закрила на детето (2019), Почетен знак на президента на Република България (2020), STEM School Label – европейски знак за качествено обучение в областта на природните науки (2023).

Учениците са се класирали и печелили първи места на национални олимпиади и състезания, включително през настоящата 2026 г. един от тях се представя на националния кръг на олимпиадата по философия. Певческата фолклорна формация „Ива“, ръководена от Ива Стоянова, и индивидуалната изпълнителка Елеонора Ташева завоюват две първи места в Националния конкурс „Път към славата“ 2026.

Уважаван директор и интересна личност, Наков е новатор, който обогатява и инвестира в екипа си.

Един от първите в България, приели учители от програма „Заедно в час“, а в годините, когато има дефицит на педагози – и от Корпуса на мира. Почетен гражданин на община Горна Малина. Запален планинар и планински водач, изминал три пъти маршрута Ком – Емине, за него напълно важи правилото „Върховете не се покоряват, а се изкачват“.

„Завършил съм Пирдопската гимназия – емблематично училище, люпилня на успешно реализирали се хора във всички сфери на региона. И до днес част от управленския, и не само, елит на Средногорието, включително директорите на училища, са негови възпитаници. Висшето си образование завърших в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специалност „География“, а след това и „История“. Може да се каже, че и като дете проявявах интерес към нашата професия, но като всяко момче, имах и други мечти – да бъда пътешественик, изследовател например. До известна степен реализирах това желание с хобито си – активен планинар съм и планински водач. Но учител станах по стечение на обстоятелствата“, разказва Наков за началото на пътя.

След казармата, тъй като е приет в университет, обмисля да кандидатства за военен. Предишния ден обаче му се обаждат с покана да стане учител в училището, което е завършил. „Не бяха успели да намерят такъв. И така – до ден-днешен. Не съжалявам. Дори напротив“, казва Наков. И си спомня как започва като класен ръководител на най-палавите шестокласници.

„Директорът ги повери на мен, защото постъпих след началото на учебната година, а само те нямаха класен ръководител. Бяха непокорни, немотивирани, недисциплинирани, а аз бях без опит, без подготовка и се видях в „небрано лозе“. Започнах да прилагам единственото, което знаех – методиката на казармата. И до днес, като ги срещна, си спомнят и разказват на децата си как съм ги изкарвал да обикалят училището с чиновете, които бяха повредили, или когато бяха избягали от училище, за да се качат на автобуса за близкия град, ги прибрах с една показалка. Не го препоръчвам на младите колеги, но тогава не съм се замислял много. Резултат обаче имаше. И досега съм уважаван от моите ученици“, признава директорът.

 В професионалната му автобиография присъстват четири години като учител, три години като директор на основно училище, две години като главен специалист „Образование“ в Общината, още две като заместник-директор на училището и вече 32 години е негов ръководител. Затова му вярваме, когато твърди, че днес децата искат да се учат.

„Категорично – да. Но понятието „уча се“ вече не е еднозначно. Който търси, намира. Нашата задача е да предложим възможности. Насила се взема, не се дава“, казва той. И посочва, че екипът му е силен, защото непрекъснато се стреми да реализира качествен образователен продукт. По думите му настоящото СУ „Христо Ботев“ постепенно започва да се утвърждава като център на иновативно и качествено образование в региона. Определя го като съвременно, дигитализирано, с подкрепяща среда и с учители, които в голямата си част са професионалисти.

„Надявам се, че имаме и значителен брой мотивирани ученици. За липсата на мотивация и на дисциплина има различни предпоставки. Като учебни програми, размиване на границата между правата и задълженията. Безсилни сме да разпишем задължителни правила за ползване на телефоните например. Намесата на родителите, невъзможността да има последствия, когато не се спазват правилата. Палиативни и ограничени санкции. На един лист описваш съдържанието на предприетата санкция, на повече от един – възможностите за обжалване и отмяна. А на пазара на труда има липса на учители, част от тях, не смея да кажа – значителна, не се задържа повече от пет години в училище. Дори и това е много. Защото, както казва колега – „учителите преминаха в позиция от това да оформят следващото поколение, към това постоянно да се защитават“, споделя директорът.

Според него парите за образованието са много важни, проектната дейност – също, но те не водят автоматично до по-добри резултати.

„Въпреки всички механизми, учениците не посещават училище, за да се обучават. Учителите са преуморени и лишени от възможността да са просто учители. Занимават ги с несвойствени административни и бюрократични задължения и отговорности. Нуждаем се от хора, които условно наричам „помощник-учители“. Някой да поеме ученика, който пречи и по една или друга причина възпрепятства нормалността в учебния час. Или да подпомага интегрирането. Препъникамъните са известни, но институционално не се назовават с истинските им имена“, смята директорът.

В момента в СУ „Христо Ботев“ в Горна Малина се обучават 420 ученици. Традиционно се сформират по една-две паралелки след VII клас по професия „Малък и среден бизнес“. Наков казва, че учениците в повечето случаи, особено продължаващите образованието си, се реализират успешно.

И тъй като 160 години са сериозна възраст за едно училище, питаме директора има ли значение времето, или само хората, които работят за институцията.

„И двете са важни. В годините са се сменяли учениците, учителите, директорите, но училището остава. „Училището се гради не от камъни, а от учители“, пише народният поет Иван Вазов като министър на просвещението. Времето задава рамката, но белезите ги оставят хората. Гради се там, където има стабилни основи“, отговаря Наков.

За 32 години, откакто е директор, е разбрал, че за да бъде добро едно училище, е необходимо осъзнаването, че това е твоята колиба, малкото ти семейство, държава. И че трябва да го развиваш устойчиво.

„Мисля също, че доверието в хората, справедливостта, обичта към децата и подкрепящата среда спомагат. Но за нас приоритет е изграждането на ново поколение педагози, отдадени на образованието. Защото всички участници в учебната и възпитателна дейност трябва да разбират, че по-доброто образование е предпоставка и шанс за по-успешно позициониране извън училището“, пояснява директорът.

За себе си, като ръководител, Наков твърди, че предпочита да казва „ние“ вместо „аз“, и описва няколко важни качества, които според него е необходимо да притежава човек, за да се справи добре на ръководната позиция „директор на училище“.

„Като начало, както се знае от клишето, „трябва да ти се отдава“. Но освен това повече да даваш, отколкото да вземаш. Да не парадираш, а просто да изпълняваш задълженията си. Да не лицемерничиш – децата безпогрешно усещат фалша и отговарят подобаващо. Отнасяш се с тях като с равни, да има диалогичност. Стремиш се към създаване на вътрешноучилищна атмосфера на педагогическа взаимопомощ.

И да, визията на директора в голяма степен определя облика на една образователна институция, но е важно и хората, които играят ключова роля в екипа, да я споделят. Грижата и уважението към хората стимулират екипността, а делегирането на правомощия предполага всеки да има усещане за значимост“, преподава уроците си Наков. И макар че обмисля внимателно всеки свой отговор, се чувства напълно в свои води. Куражът идва не само от дългогодишния опит, но и от непрестанната отдаденост. Със сигурност и от принципите, които са го водили като директор.

„Мога да изброя няколко неща, които се старая да следвам. Вместо „аз“, казвай „ние“. Не прави компромис с хора, които нямат призвание за учител, не гледат в общата посока, не обичат децата. Приемай сериозно отговорностите си, а не длъжността. Не се представяй като лидер – нека другите да те признаят за такъв. Стреми се да се справяш с „дребните“ неща; когато се понаредят, забелязваш, че се е получило нещо по-голямо и по-значимо. Уважавай и се грижи за хората около теб, насърчавай и подкрепяй“, посочва той.

А ние вярваме, че ги е следвал, защото не са много хората, които три пъти изминават най-дългия пешеходен туристически маршрут в България Ком – Емине.

„Планината ми е дала и ми дава много – широта на погледа, моделиране в устойчивост пред трудностите с непоколебимост на духа. Знаеш, че и в пек, и в студ, и във вятър, и в мъгла трябва да вървиш. И правилото е, че върховете не се покоряват, а се изкачват“, уточнява директорът.

И тъй като всеки човек, който тръгва към върха с намерението да го изкачи, вдъхва респект, му задаваме и най-трудния въпрос: има ли нещо, което го натъжава в образованието, и нещо, което му вдъхва надежда, че не сме се загубили в промени и надграждания.

„Имитацията, а не назоваването на нещата с истинските им имена. Това е едно от нещата, които ме натъжават. Прокламират се едни приоритети, а реалността е друга. Образователните практики са въпрос на образователни политики. Образованието е част от гаранцията за национална сигурност. Налице са непрестанни опити, а в крайна сметка, се наблюдава неспособност да се проведат структурни политики, които да променят училищните практики в посока, така желана от учители, родители и общественост. И да се постигне очакваната релевантност между стратегии, действителност, резултатност и удовлетвореност. Сега учителят е оставен на практика беззащитен. В час трябва да отделя все повече време за управление на поведението (по думите на колега директор) и все по-малко за преподаване.

Векове наред е важало негласното, споделяно от народа, правило „Когато даскалът се оплаче на тато, той ме бие два пъти, без да ме пита защо“. Никой не е поставял под съмнение факта, че за да се оплаче даскалът, има основателна причина. А нито даскалът, нито тато са работили с психолози. При това тези поколения изградиха България, водиха войни, реализираха развитие. И тогава за формирането на компетентности са били необходими ресурси, организация, ред и правила.

Апатията също ме натъжава. Опитите да се внуши, че образованието може да се случи без усилия. И вмешателството на родителите. Когато се прилагат изисквания и критерии, се чува гласът на нежелаещите да положат усилия, и на тези, които не искат да спазват правилата, а не на учителя. Изискванията и критериите сега се назовават унижение и репресия“, изброява Нако Наков.

Свързани статии:

Учене от съвместния опит Кът с историята на Никопол Правна защита при забавена или неизплатена заплата Ново издание на „Аз-буки“ в подкрепа на научното писане