Преводачът Иглика Василева: Преводът винаги е съавторство

„…искам Да“. Две думи, с които завършва „Одисей“ на Джеймс Джойс – и едно от най-големите преводачески постижения в съвременната българска литература. Иглика Василева е преводач, чийто глас стои зад най-трудните, най-изящните автори на англоезичната литература. „Одисей“, „Вълните“, „Александрийският квартет“ са само част от заглавията, които тя е направила достъпни за българските читатели. Носител на редица престижни награди за превод, сред които наградата „Христо Г. Данов“ и наградата на Съюза на преводачите в България (1993, 1998 и 2006 г). С преподавателската си дейност допринася за формирането на ново поколение преводачи.

Интервюто взе ПАВЛА КОТОВА

– Г-жо Василева, Вашият път като преводач започва в БТА и Издателство „Народна култура“. Какви бяха онези първи години – какви текстове превеждахте и какво научихте тогава?

– Работата в БТА беше много взискателна, имаше много емисии и много от материалите идваха в последния момент. Трябваше да си напълно мобилизиран, с целия речник в главата, защото често нямаше време дори да отидеш до информационната или справочната редакция, за да направиш снимки. Там превеждах в обратната посока – от български на английски. Постепенно успях да автоматизирам това „превръщане“. А като успееш да го автоматизираш, усещаш, че си дръпнал крачка напред в преводаческата кариера.

– Как преминахте от информационните текстове към художествения превод?

– Мога да кажа, че интересите ми винаги са били към литературата. Но повратният момент настъпи с делото на Сергей Антонов за покушението срещу папа Йоан Павел II през 1981 г.

В БТА тогава настана истински ужас – работа денонощно, без прекъсване. Умората си каза думата. Реших, че каквото можах да науча през годините, вече съм го научила и така, смело излязох от БТА, въпреки че още я обичам.

– В онези години издателствата изграждаха преводачи в дългосрочен план – със система, редактори и приемственост. Липсва ли това днес?

– Сега има много курсове за преводачи на художествена литература. Но това, което бих могла да препоръчам, независимо от тези курсове, е, че най-добрият тренинг в това отношение са редакторите.

Редакторът е човекът, който ти е пръв читател. Той вижда къде късаш нишката, къде авторът къса нишката, защото има и такива случаи, къде си се спънал, къде си използвал буквализми вместо някакъв хубав български израз. За съжаление, институцията редактор, която е толкова важна, сега се пренебрегва. Не че я няма, просто я няма в този стар смисъл, за който говоря.

След редактора идва коректорът, от който също има какво да се научи.

Ние всички вярваме, че знаем български, но истината е – не докрай. Също така е важно да четеш много. Когато четеш много, си набавяш речника, който ти е необходим. Най-добрият начин е да четеш поезия.

– Ако трябва да нарисувате портрет на тогавашния „преводач като млад“, как бихте го описали – и как се различава от днешния?

– Беше голям зор да пробиеш и да вземеш книга за превод. Големите издателства превеждаха сравнително по-малко, и то от всички езици.

За сметка на това самите издателства избираха много качествени книги, които са четени поне от двама редактори. Но както обикновено, издателствата и тогава, и днес работят с определен кръг от преводачи. И да пробиеш в този омагьосан кръг, често пъти е трудно. Но когато успееш и получиш книга за превод, тогава вече много си треперехме на преводите – от мнението на редактора и на другите хора, които са в издателството. Тази липса на самочувствие, често пъти дори е по-стимулираща и по-важна, отколкото прекаленото самочувствие.

– Превеждали сте текстове с изключителна езикова сложност. Разгръща ли българският език достатъчно възможности за такава литература?

– Българският има страхотен потенциал, помага това, че също като английския е аналитичен език. Тоест вътре връзките не са падежни, а предложни. Много лесно правим алитерация, което е много важно при английската литература.

Например при Джойс съм срещала такива неща, като примерно думата „jocoserious“. Той е хем смешен, хем сериозен – смехориозен. Въпросът при тези игри на думи е думата да не е шита с бели конци, а да е монолитна дума.

– Джеймс Джойс, Вирджиния Улф, Лорънс Дърел. Как се подхожда към подобни автори – не просто като преводач, а и като читател?

– Често пъти читателят харесва нещо именно заради предизвикателствата в него, не толкова заради лекотата, с която се чете. Аз също съм от тези читатели, които се ентусиазират от трудностите.

А точно тези, за които споменахме, са автори, чиито текстове крият много трудности, които трябва да се преодоляват. Това те амбицира и ти доставя огромно удоволствие, когато успееш да намериш разрешение на даден проблем.

– Какво беше специфичното предизвикателство при всеки от тях?

– Всеки автор е специфичен сам по себе си. Трябва да умееш да разтълкуваш текста. А това изисква доста четене – на литературна критика и на другите произведения на самия автор, защото те хвърлят светлина едно върху друго.

Джойс е много мъжки автор. В „Одисей“ има само една жена. Вирджиния Улф притежава много фина женска чувствителност. Няма човек, който да може да се докосне до нея. Както казва Една О’Брайън, когато сравнява Джойс и Вирджиния Улф с „Бурята“ на Шекспир – Джойс е Калибан, а Вирджиния Улф е Ариел. Дъръл пък е с такъв пищен език, с такава невероятна образност.

За да можеш да преминаваш от много мъжкото писане в много женското писане, трябва да искаш да го направиш, да копнееш да го направиш, и да си готов, разбира се, на разочарования, терзания и безсънни нощи.

– Кога според Вас преводът се превръща в съавторство?

– Преводът винаги е съавторство. Която и да е книга, когато е преведена на чужд език, в случая говорим за български, тя започва да живее наново. Това е нейният нов живот. Невъзможно е да превеждаш, без да интерпретираш – както музикантът изпълнява чужда музика, а актьорът играе по текст на драматург. И в двата случая изпълнението неизбежно носи личния отпечатък на артиста, защото минава през неговата емоция, мисъл и душевност.

– Как гледате на използването на технологии и автоматизирани преводи?

– Още не става за художествена литература. Или поне българската му версия. Той борави с огромни масиви, но логиката на повествованието, която съществува във всеки роман, засега мисля, че може да я направи само преводачът.

– А кой е Вашият „непреведен“ автор – онзи, когото обичате, но не бихте посегнали да превеждате никога?

– Нямам такъв автор. Но да кажем, за да отговоря на въпроса, може би „Бдение над Финеган“ е такава книга. Книга, която просто не подлежи на превод. По-скоро може да се транскрибира, отколкото да се преведе.

– Кои умения или нагласи според Вас отличават добрия преводач – и как се възпитават те в обучението?

– В тази професия желанието да станеш преводач, е по-важно от самото умение — уменията можеш да ги придобиеш, но без вътрешния стремеж няма как да стане.

Преводът е много практически предмет, обикновено в университета един човек води теорията и отделно канят преводачи, които могат да дадат практически насоки.

Преподавала съм в университета, защото си мислех, че няма да е лошо това, което знам, да го предам на младите хора.

Имах готови примери, върху които съм се блъскала, и блъскайки се, всъщност можех много точно да им обясня на тези деца как да го правят, а не просто да им кажа: „И тук заменете тази дума с тая и ще се получи“.

Например трудността при архаизирането на текстове. Колега дори ме попита: „За какво ти е това архаизиране?“. Защото основно преподаваме литература от XX и XXI век. Казах ѝ: „Много често и в съвременни жанрове като фентъзи се появяват писма, дневници или други текстове в старинен стил – и трябва да можеш да го възпроизведеш“.

– Кои хора бихте нарекли свои учители в превода?

– Цялото поколение преди моето ми бяха учители и съм ги чела с лист и молив в ръка. Кръстан Дянков, Тодор Вълчев, Жени Божилова, Красимира Тодорова, Пенка Пройкова. Хора, които бяха работили при много трудни условия, без специализирани речници, без Библия, а Библията е много важна. В английската литература, предполагам, че и в цялата световна, тя често пъти е цитирана. И като я няма, ходехме по църквите и питахме там някой свещеник да ни помогне. Но това са хора, които въпреки всички тези трудности са създали действително блестящи преводи.

– Ако можехте да съставите „задължителна програма“ за ученици или млади читатели, кои книги непременно бихте включили?

– Смятам, че настрана от училищните задължения, когато човек сам избира какво да чете, няма място за понятието „задължително“.

Каквото харесваш, ще ти даде повече, отколкото насила да четеш нещо, което може да е шедьовър, но ти не го харесваш. Ако ме пита някой млад човек какво да чета, ще му кажа: “Ми, чети „Моби Дик“. И той ще ми каже: „А! Тая мухлясала тухла, пълна с кораби и харпуни“. Аз харесвам „Моби Дик“ и смятам, че никак не е мухлясала тази тухла, но да накараш някой човек, зорлем, непременно да е чел нещо, няма да има ефект.

– Последно – Шекспир в превод на Валери Петров или в превод на Гео Милев?

– Шекспир е много общо, но „Хамлет“ в превод на Гео Милев – определено. Кой не си е опитвал ръката върху „Хамлет“? Само аз, може би. Има много български поети и писатели като Валери Петров — всеки със своите постижения, има нещо хубаво в тях, нещо е намерено, но да се преведе Хамлет изцяло, в цялата му монолитност, с цялото му ренесансово богатство, мисля, че го е направил само Гео Милев. Но той няма други преводи на Шекспир.

Валери Петров преведе целия Шекспир, но според мен е много по-силен в комедиите. Там той се разгръща като автор, позволява си да жонглира с езика, да вкарва български народни изрази, шеги, дори думи, които някой би нарекъл ‘мръсни’. И това придава страхотен живот на комедиите му.