Да направиш видимото достъпно

България е една от шестте страни в света, която предлага на хора със зрителни увреждания достъп до комикси. Проектът „Комиксилница“ предоставя нови възможности за преживяване на комикси и графични истории, като същевременно повишава осведомеността за нуждите и правата на хората със зрителни проблеми.

Идеен двигател на Проекта е поетът Иван Карастоянов, а ръководител – Дима Настева. Запознават се в театъра на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където и двамата са студенти в специалността „Авторски театър“. Именно там се заражда и идеята за този проект.

„Имаше нещо като курсова работа – да дадем предложения за написване на проект. Тогава пуснах идеята за адаптиран комикс за незрящи и няколко души проявиха любопитство. Дима беше една от тях“, споделя Карастоянов.

Дима Настева допълва, че се запалва, защото ѝ се струва странно и предизвикателно. Тогава не може да си представи да опише на незрящи комикс, в който има само картинки и тук-таме няколко думи. Но поетът не отстъпва и двамата сядат и описват това, което виждат.

Незрящите в България се сблъскват с редица проблеми, които ограничават тяхната независимост и интеграция в обществото.

Основни трудности са недостъпната инфраструктура – липсата на тактилни плочки и обозначения, което затруднява ориентирането в градска среда. В образованието и в професионалното развитие те срещат бариери като недостъпни учебни материали и ограничени възможности за трудова реализация. Социалната изолация и липсата на адаптирани услуги също са сериозни проблеми, които водят до чувство на отчуждение и до безработица.

Не по-малък е и проблемът с липсата на достъп до култура. Много културни събития, музеи, театри и галерии не са адаптирани за хора с увредено зрение. Въпреки усилията на някои институции, които предлагат аудиогидове или специализирани програми, голяма част от културните събития остават недостъпни за тях. Така те отново са изправени пред бариери, които ограничават не само тяхната лична изява, но и социалната им интеграция. Именно с този проблем са решили да се борят двамата автори на Проекта.

„В крайна сметка, ние сме силни в това, което можем да правим. Работим с думите, работим с визуални образи и това е нещо, с което можем да допринесем – да опитаме да направим изкуството достъпно“, обобщава Настева.

В началото идеята се сблъсква с неразбиране от страна на издатели и автори на комикси,

които не могат да си представят как по-точно би трябвало да изглежда един комикс за незрящи. За тях концепцията изглежда абсурдна, тъй като основният елемент на комиксите – визуалните изображения, е нещо, което те смятат за неотменна част от формата.

Иван Карастоянов признава, че е било голяма битка, в истинския смисъл на думата. Проектът е описан като идея, но за реализирането му трябва да се представи и съгласие от автор или издателство, че отдават правата на произведенията си.

След месеци, прекарани в търсене и комуникация както с български, така и с американски автори и липса на обратна връзка, съдбата най-накрая ги среща с Мая Бочева – художник и издател на комикси.

Историята се развива почти като във филм. Точно два дни преди крайния срок за подаване на проекта в Националния фонд „Култура“ екипът успява да установи връзка с авторката, която дава съгласието си да адаптират два нейни комикса – „Русалии“ и „Пътешествието на Уики“. А след второто издание на „Комиксилница“ броят на адаптираните комикси е още по-висок – 11 комикса на пловдивското издателство „Майна Town“.

Комиксите са посрещнати еднакво въодушевено както от зрящи, така и от незрящи.

Карастоянов с умиление си спомня за две такива срещи с публиката: „В Пловдив, по време на едно от събитията на „Майна Town“, дойде момче, незрящ музикант. Седна. Пуснахме му комикс. Затаи дъх и започна да слуша. В един момент спря, свали слушалките си и каза: „Вие ме пренесохте на друго място. Забравих, че съм в мола“. В същия момент дойде детенце без зрителни увреждания. Седна, сложи слушалките, слуша и паралелно с това разглежда печатния комикс и следи какво се случва по картинките. Идва майка му, дърпа го да си ходят, а детето ѝ казва: „Чакай да си догледам“.

Работата на екипа не спира до тук.

Миналата година адаптират два късометражни филма и организират пътуващо кино в шест града с по-голяма концентрация на незрящи – София, Пловдив, Казанлък, Димитровград, Враца и Дряново.

Кино, адаптирано за незрящи, до този момент никога не е излизало извън София. В рамките на последните осем издания на „София филм фест“ са адаптирани по един-два филма на година. Незрящите и слабовиждащите зрители извън столицата са изключени от възможността да се насладят на киното по този начин, което създава неравенство в достъпа до култура.

„Само в София, и то само по време на фестивали, може да се гледа кино за незрящи. Никъде другаде в България го няма. Обиколихме градовете и отидохме на крака при тях буквално и хората не можеха да повярват, че това се случва“ казва Настева.

Освен че адаптират филми и комикси, през изминалата 2024 г. Дима Настева и Иван Карастоянов се насочват и към театралното изкуство. Съвместно с ученици от Средно училище за ученици с нарушено зрение „Луи Брайл“ в София създават и поставят пиеса по разказа на Йордан Йовков „Русалска нощ“.

„Представихме го с участието на десет деца от училището – разказва Дима. – Беше изключително емоционално преживяване и за тях, и за нас. Успоредно с това по време на пиесата осигурихме допълващо визуално описание – на местата, на които няма говор, има слушалка, в която се обяснява какво точно се случва на сцената в този момент. За пръв път включихме и жестов превод на пиесата.“

Относно самото естество на работа, Иван Карастоянов споделя, че първо се събира екип доброволци – двама-трима зрящи и един незрящ. Те описват какво се случва – картинка по картинка. После този текст се редактира, като целта е най-кратко, точно и ясно да се предаде неутрално авторовата идея. „Не да преразкажеш какво е искал да каже авторът, а просто да го опишеш и да оставиш човека сам да си изгради емоционален образ на случващото се“, обяснява той.

По този начин двамата стигат до една стихотворно-приказна форма, която може лесно да се разбере от деца.

Тринайсет комикса, два късометражни филми и една пиеса. И всичко това – в рамките на две години.

Но най-голямото предизвикателство тепърва предстои.

„Заедно с Националния литературен музей ще опитаме да адаптираме част от музеите – на Вазов, на Яворов, на Славейкови и на Смирненски. Искаме да направим тактилен макет на всеки от тях и да осигурим разширен аудиогайд, който да улесни хората със зрителни проблеми. Смятаме освен това надписите на тези тактилни макети да са маркирани на брайл“, споделя Настева.

„Хрумна ни евентуално да включим и тактилни портрети на авторите, за да може един незрящ човек да добие представа как е изглеждал например Иван Вазов“, допълва Карастоянов.

Макар и с много ентусиазъм, не всички идеи на екипа намират непосредствена реализация. Така например предложението за съвместна работа с Националния литературен музей – за създаване на тактилни макети на къщите музеи на Вазов, Яворов, Славейкови и Смирненски, придружени с брайлови надписи и аудиогидове, не получава финансиране в рамките на проекта, с който екипът кандидатства към Столична община, и засега остава на етап идея.

Въпреки това стремежът на създателите на „Комиксилница“ остава непроменен – да правят културата по-достъпна за хората със зрителни увреждания. Макар да не се възприемат като посланици на словото, те вярват, че словото трябва да бъде споделено и разбираемо за всички – включително за онези, които не могат да го „видят“, но могат да го почувстват.

„Всъщност това, което се опитваме да правим, е да предаваме духа на словото. Доколко е успешно, вече хората ще преценят. Ние се опитваме това, което е нарисувано, да го представим в някакъв словесен и текстов план. С други думи казано, препредаваме визуалното съдържание под формата на думи“, споделя Дима Настева.

И още по темата – иновациите в достъпността до култура за хора със зрителни увреждания се развиват бързо по света.

В лондонския музей „Виктория и Албърт“ например незрящите посетители могат свободно да докосват специално подбрани експонати. В Германия футболните мачове на живо се предават с аудиокоментар, предназначен специално за хора с увредено зрение (при това на три езика – на немски и на двата езика на отборите, които играят), а театралните постановки редовно предлагат аудиоописание. Това са системни, устойчиви решения, които третират културата като достъпно право, а не като недостижим лукс.

В контекста на тези практики, ситуацията в България остава тревожно изостанала.

Липсват ясни държавни политики, трайна подкрепа и устойчива инфраструктура, които да гарантират на незрящите хора равноправен достъп до културния живот. В повечето случаи техният досег с кино, театър, музеи или литература е плод на изолирани усилия и доброволчески инициативи, а не на системна грижа.

Именно в този контекст дейността на проекта „Комиксилница“ се откроява като изключение, което доказва, че промяната е възможна, стига да има воля, визия и отдаденост.

Свързани статии:

Ученици свирят литература Няма кой да те чуе, ако не си онлайн Да тичаш с усмивка към детската градина Иновации в политиката и стратегията за образование и обучение в сферата на националната сигурност