Енчо Керязов пред „Аз-буки“: Изключително важно е къде сам си поставяш летвата и какво искаш да постигнеш

На 5 години Енчо Керязов за първи път вижда магията на цирковото изкуство – среща, която ще предначертае целия му житейски и професионален път и ще го отведе до най-високите върхове в световната циркова акробатика и еквилибристика.

От упражненията на самоделната висилка в ямболското село Ханово, през спортното училище, успехите с националния отбор по акробатика и стремителната лична кариера, той сбъдва своята мечта с вярата, че всеки сам кове съдбата си. Виртуозните му изпълнения покоряват най-бляскавите циркови арени в Европа, а през 2007 г.

Енчо Керязов получава престижната награда „Сребърен клоун“  на световния цирков фестивал в Монте Карло. Това му дава привилегията да подпише договор с прочутия цирк „Ронкали“, превръщайки го в най-скъпо платения български цирков артист. Талантът му е оценен с десетки международни отличия.

През 2016 г. е въведен в Галерията на легендите на Световното акробатично общество в Лас Вегас. Носител е на наградата на Съюза на българските артисти „Икар“ за цирково изкуство (2011) и високото държавно отличие „Златен век“ (2012).

През 2010 г. Енчо Керязов създава своя фондация, воден от убеждението, че успелият човек трябва да върне на обществото това, което е получил от него като личност и творец. Основната ѝ мисия е да насърчава и стимулира млади таланти в развитието на техния потенциал в сферата на образованието, изкуството и спорта.

– Г-н Керязов, спортът единствен избор ли беше за Вас като дете и път към сбъдването на голямата Ви мечта – цирковото изкуство?

– За мой късмет, аз нямах друг избор, освен да започна с тренировките по акробатика още на 5 години. Живеехме в едно село между Ямбол и Елхово, беше 1978 година, когато родителите ми за първи път ме заведоха да гледам гостуващия цирк. След това за мен всичко вече беше ясно. Това беше най-впечатляващото нещо, което бях виждал дотогава, толкова бях омагьосан от артистите, и най-вече от акробатите. Разбрах, че пътят към мечтата ми – цирковото изкуство, минава през спортната зала, затова веднага започнах да тренирам.

– Кои са учителите и вдъхновителите, които Ви съпровождаха по пътя към най-големите Ви успехи?

– Много са били моите учители – не само в буквален, а и в житейски смисъл. Никога няма да забравя първата си учителка – другарката Русева, която имаше огромен принос за моето изграждане, възпитание, отношение към хората. Спомням си я като неповторим естет – руса жена, винаги с перфектен кок, с обувки на токчета, много стилно облечена – до най-малкия детайл. Изключително силна и строга жена, впечатляваща и с облеклото, и с изказа, и с присъствието си изобщо. Тя беше

първият авторитет извън моето семейство,

оказал ми толкова силно влияние, пробудил сетивата ми за малките детайли, развил възприятията ми, провокирал моята впечатлителност.

Треньорите в спортна зала също са били голям фактор по пътя, който извървях. Много бяха елитни спортисти в Ямбол по времето, когато тренирах спортна акробатика, и нямаше как да не повлияят с личния си пример на малко дете като мен. Защото виждаш, че хора от твоя град,

хора, които познаваш, са най-добрите в света в това, което правят – значи и ти можеш да успееш.

Това е изключително мотивиращо – пътят вече е очертан и осветен. Виждаш, че този връх е постижим – хора са се качвали дотам, върнали са се и са до теб. Мащабът е зададен – започваш и ти да гледаш към световния връх, а не просто да искаш да станеш най-добрия в Ямбол или в България. Изключително важно е къде сам си поставяш летвата от самото начало, какво искаш да постигнеш.

– Какви качества изградихте благодарение на своите треньори?

– Изградих най-важното – постоянство и търпение. Моят треньор винаги ми казваше, че е нужно време, че не трябва да бързам. Съветваше ме да изчакам, да усвоя до съвършенство подготвителното упражнение, преди да направя основния елемент. Всичките тези неща още като дете ме научиха на постоянство и търпение – да не губя фокуса, да не губя надежда и вяра, че нещата ще се получат.

– Какъв съвет бихте дали на по-младото си Аз?

– Бих го посъветвал да бъде по-щадящ към себе си, да е по-внимателен в тренировките, защото направих много травми и контузии покрай заниманията си.

– Житейската или цирковата еквилибристика изисква повече издръжливост и умения?

– Категорично житейската. Защото в цирковата еквилибристика правех баланс само върху ръцете си – умение, което доста добре можеш да усвоиш с годините. Докато

при житейската еквилибристика не знаеш къде трябва да балансираш

– образно казано, дали на ръцете си, дали на главата си, на краката или пък на коляното. Постоянно си в нови ситуации и няма как да имаш предварителна подготовка за тая еквилибристика, която изисква все нови и нови умения.

– На кое лично качество най-силно се доверявате в живота и в работата си?

– Това лично качество е трудолюбието – многото обем работа, който мога да понеса. В това най-много разчитам на себе си, знам, че от 24 часа 20 мога да работя, да ги посветя на нещо.

– Родителите Ви са били учители. Кои са най-ценните уроци, които Ви преподадоха?

– Урокът на майка ми е урокът за любовта – онази огромна любов, която продължава да има към мене и до ден-днешен, като към дете. Баща ми е доста суров човек, но той ме научи, че

в живота трябва да бъда изключително коректен, максимално открит и честен

в отношенията си с хората, с които работя. Това е нещо, което в дългосрочен план изгражда и дава изключителна стабилност на тези взаимоотношения.

– Какво е младото поколение на България във Вашите очи?

– Постоянно чуваме коментари как сегашната младеж не става. Всяко поколение казва: „Навремето ние бяхме много по-добри“. Чувал съм го още от моята баба, която беше възмутена, че като тийнейджър слушах „Джудас Прийст“, вместо да изпея някоя народна песен и да изиграя едно хоро. Обясняваше как ние не ставаме, пък те навремето толкова много неща са можели да правят – да тъкат, да предат и т.н.

Времената обаче се променят и

аз мисля, че днешните млади хора са по-добри от нас

и че всяко следващо поколение е по-добро от предходното. То обаче няма да си го признае, защото дори самите виждания на поколенията за добро и лошо са различни. Това се случва днес: младите хора си искат тяхното, изграждат света, в който искат да живеят, обаче ние – не, няма да бъде така, вие трябва по еди-кой си начин да живеете. Но насила нищо хубаво не става.

– Вече 13-а година Вашата фондация организира „Нощ на звездите“, чиято благородна кауза е да подкрепя талантливите деца на България в изкуството, образованието и спорта. Има ли училища, които изпъкват със своите възпитаници през годините?

– Искам да спомена Математическата гимназия „Д-р Петър Берон“ – Варна, не само като номинации и финалисти в годишните награди на Фондацията, но и като брой деца във финалните – 10. Националното училище за музикално и танцово изкуство в Пловдив е тотален фаворит за България в категория „Изкуство“. Възпитаниците на преподавателя по тромпет проф. Пенчо Пенчев за трети път влизат във финалната тройка. Награденият тази година финалист тромпетист е Мартин Йорданов, в предишни издания на „Нощ на звездите“ други двама ученици на проф. Пенчев – тромпетистите Георги Грозев и Здравка Василева, са ставали победители. Изключително

впечатляващо е колко всеотдайни и посветени на работата си са преподавателите в тези гимназии,

които имат силни традиции през годините и се отличават изключително много от останалите.

Още в началото, когато се роди идеята и концепцията за „Нощ на звездите“, вярвах, че е много по-важно да осветлим талантливите деца на България, не просто да им дадем награди. Още тогава знаех, че отличията и финансовите средства не биха могли радикално да променят живота им, въпреки че все пак са някаква подкрепа. Но бях сигурен, че тези ученици цял живот ще помнят появата си пред повече от 12 000 зрители, изправени на крака, аплодиращи ги за постиженията им. Ще запомнят емоцията, ще усетят подкрепата от толкова много хора, възхитени от техните успехи.

– Какъв според Вас трябва да бъде фокусът на съвременното българско образование?

– Според мен трябва да бъде силно насочен към практическите умения и реализиране на знанията, научени в училище. И нещо изключително важно – подобряване на комуникативните способности, социалните умения на децата, вещината да могат да презентират своите идеи и таланти.

Често се срещам с даровити младежи, награждавани от своите училища, от общински и областни представители по места. Казват им, че те са нашето бъдеще, изтъкват колко важни са за нас. А аз им казвам – вие, като чувате всичко това, защо не изисквате от тези хора? Какво чакате – някой да дойде да звънне на вратата ви? Щом ви казват, че сте бъдещето и разчитат на вас, вие кажете – имаме нужда от подкрепа и сега ние разчитаме на вас. Заявявате проблемите си и искате да бъдат решени. Инициативност и комуникация – това е задължително.

Искайте си заслуженото – не само по празници и церемонии по награждавания, искайте го всеки ден!

Това е моят съвет към талантливите деца в България.

Свързани статии:

Актьорите Теодора Духовникова и Димо Алексиев: Професията ни предизвиква много съмнения по време на целия ни път Режисьорът Виктор Божинов: Само любопитният към света може да намери своя път Уловени мигове 70 години по пътя към една усмивка