Проф. д.ф.н. Магдалена Костова-Панайотова
Софийски университет „Св. Климент Охридски“
https://doi.org/10.53656/bel2024-4-1
Резюме. В настоящия текст романът на Виктор Пасков е разгледан като явление, което е част от неговата запомняща се и ярка проза на страданието и отхвърлянето на един дехуманизиран свят, в които еснафството и посредствеността са водещи. Неприкаяността на твореца, невъзможността и нежеланието да се приспособи към една нечовешка действителност са във фокуса и на други творби на писателя, но тук догадката, че нещата, които имат смисъл, които би трябвало да ни извисят, носят присмех и изолиране на твореца, чертаят неуютните контури на една действителност, в която състраданието и любовта са по-скоро изключение. И все пак силата на този роман е в посланието за творчеството като контрапункт и за смисъла на сътвореното.
Ключови думи: български роман, културни послания, творчество, литература от края на XX век
Свързани статии:
Объркани във времето (Някои наблюдения върху най-новите български романи)
Проучване нагласите на студенти – бъдещи учители относно обучението в електронна среда по музикалнопедагогически дисциплини
Влияние на социалната изолация върху нивото на резилианс на обучаемите във ввму „н. Й. Вапцаров“
„Майсторските класове“ и ролята им за повишаване професионалната подготовка на бъдещите педагози
