Разкази за миналото през очите на медицината

Европейски учени изследват националните специфики в области като здравеопазване, репродуктивни политики и грижи за децата и възрастните

През 2019 г. проектът „Европейският Левиатан“: наследството на следвоенната медицина и общото благо“ е финансиран от Европейския съвет за научни изследвания (ERC) в най-високата категория „Синергия“. При нея се изисква кандидатстване от международен екип, както и висока квалификация и доказан научен принос, минимум 10 години, за всеки един от членовете му. Наименованието на Проекта отразява усилията на държавите да водят социални политики и да повишават благосъстоянието на обществото.
Историята на Европа след Втората световна война, разгледана през перспективата на медицината, е основната цел на Проекта (в. „Аз-буки“, бр. 43, 2020 г.). От миналата година учените от екипа на „Европейският Левиатан“ представят текущите резултати от изследванията си в семинарна поредица. Колективът е успял да привлече голяма група експерти, както и докторанти и постдокторанти от различни наши университети и от чужбина. Докъде стигнаха изследванията на националните специфики в области като здравеопазването и грижите за децата и възрастните? С този въпрос се обръщаме към членове на българския екип в Проекта.

Държавата винаги е водила активна политика в областта на репродуктивното здраве

Зина СОКОЛОВА

Работните пакети в „Европейският Левиатан“ са с условните наименования „Тяло“, „Репродукция“, „Риск“, „Утопия“, като във всички тях се проследяват репродуктивните политики в максимално широк план – от политиките, свързани с раждаемост, през (институционални) грижи за децата до политики/грижи за възрастни хора.
„Работим основно с архиви, но не само. Предвидени са и интервюта, анкети, тъй като това е период, за който все още могат да се съберат и лични виждания на съвременници, участници в събитията – казва доц. Анелия Касабова от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей към Българската академия на науките, един от четиримата водещи изследователи в Проекта. – Ще продължим да проучваме архивите, някои от които досега не са отваряни. Това са трудни за изследване теми, към които досега не е имало голям интерес от страна на историци, етнолози, антрополози.“
В областта на репродуктивните политики, в тесния смисъл на думата, процесите на изток и на запад от „желязната завеса“ се развиват в голяма степен синхронно, в „съревнование“ кой строй е по-хуманен, но и със значим обмен на експертно ниво. В следвоенните години „хуманността“ се измерва и статистически, например с процента на пренатална и неонатална смъртност, смъртност на родилки. Много усилия и средства се инвестират в развитието на гинекологията, неонатологията, педиатрията. Там успехите са бързи. Децата са бъдещето. „Но се запазва евгенично мислене – и на Изток, и на Запад, въпреки че официално (негативната) евгеника се отрича. Един от примерите, които ще изследваме в Проекта, са домовете „Майка и дете“, чрез които могат да се проследят в широк сравнителен план променящите се възгледи за семейство и полови роли, за „самотни майки“, проблематичното разделяне в най-ранна възраст (0 – 3 години) на децата на „нормални“ и „увредени“, „ненормални“, разграничаване с дълбоки последици за децата. И за обществата, като цяло“, подчертава доц. Касабова.
Съществена част от репродуктивните политики е законодателството по отношение на абортите, изтъкват учените, насочвайки и към актуалните дебати около възможна забрана на абортите в САЩ. В социалистическа България през 1956 г., следвайки съветския модел, се легализира абортът по желание. Това става не само у нас, но и в цяла Източна Европа, включително и в Полша. Аргументите тогава са, че жените имат право да определят кога и колко деца ще родят – доста прогресивно за времето си виждане. Разбира се, тогава е имало нужда от работна ръка и това е бил един начин повече жени да се влеят в производството. Другата цел на закона е била да се избегнат тежките последици от криминалните аборти, които често са причинявали осакатяване и смърт на жените. Но от средата на 1960-те години, с бързата урбанизация и индустриализация, намалява прирастът, засилват се опасенията, каквито има още от 1930-те години, че нацията ще се „стопи“. Това довежда до ограничения на правото на аборт по желание в края на 1960-те и началото на 1970-те години. Разгледани в международен европейски план, политиките по отношение на абортите показват значими разлики между различните държави. „Основна цел на Проекта е чрез изследване на конкретни случаи да преодолеем повърхностното противопоставяне Изток – Запад – отбелязва доц. Касабова. – Един от подходите ни е да покажем многопластовостта на изследваните от нас теми, като анализираме архиви (или съберем архиви) за конкретни личности – известни или до момента по-малко известни. Заедно с проф. Минчо Георгиев се обърнахме към една знакова личност в българското здравеопазване – д-р Владимир Калайджиев.“
Като заместник-председател на Съвета по възпроизводство на човешките ресурси от 1971 г. нататък и кандидат-член на ЦК на БКП, д-р Калайджиев се изказва критично към ограниченията на абортите. Има дебати по тези въпроси сред експертите и в ръководните органи на комунистическата партия. Така не се стига до пълна забрана на абортите по желание, каквато по това време все още има в редица капиталистически страни. „Една важна разлика обаче може да се изтъкне: в социалистическия блок има високо ниво на експертно познание, но решенията за либерализация или ограничаване на абортите се взимат от партията държава. В държави с либерална демокрация се развиват граждански движения, законодателните промени са обусловени в голяма част от случаите от натиск „отдолу“, казва доц. Касабова.
„Многоизмерната дейност на д-р Калайджиев, широките му контакти в рамките на съветския блок, сътрудничеството с международни организации като СЗО, УНИЦЕФ, с различни институции от Западна Европа и тогавашния т. нар. Трети свят дават възможност да се разгледа българската демографска политика като част от глобалната политика – допълва доц. Касабова. И насочва към още една важна тема: – Конкретният пример на д-р Калайджиев, почетен след смъртта му като „първия (или от първите) лекар дисидент в страната ни“, отвежда и към днешните разкази за държавното социалистическо/комунистическо минало.“
Темите в Проекта, свързани с детството, и по-специално здравните аспекти на политиката към децата в България и особено политиката към децата с увреждания, изследва доц. Кристина Попова. Основната цел е да се види дали има някакви общи процеси по отношение на тези деца в Европа след Втората световна война. Темата за историята на грижите към децата с увреждания у нас е много слабо разработена. Но така е било дълго време и в другите страни, където интересът се повишава силно през последните години, като той е не само научен, но граждански. И е свързан до голяма степен с нарушените права на тези хора по време на престоя им в институциите. Дори има програми, с които им се отпускат обезщетения в страни като Германия.
„Трудност в разработването на темата е и фактът, че тя не е изследвана и за времето преди Втората световна война – казва доц. Попова. – За щастие, през 50-те години един училищен деятел – Иван Лекарски, подема инициатива за събиране на документи, свързани с историята на грижите за деца с увреждания. Забележително е, че той е работил по един модерен метод, комбинирайки издирвания в архиви и периодични издания, но е подготвил и въпросник и е интервюирал хора, работили в системата. За съжаление, това негово начинание не достига до завършено изследване, но има доста събрани интересни материали. В тях се откроява личността на Лидия Стоянова – основоположник не само на институциите за деца с увреждания, но и на практическата работа с тях. Тя е дъщеря на лекаря Парашкев Стоянов – създател на санаториума за туберкулозни деца във Варна. Завършва педагогика, специализира в Италия при Мария Монтесори и в Белгия при Овид Декроли. В нейните спомени се вижда колко е важно отношението към децата, а също и личната и гражданската инициатива, благодарение на която през 30-те години възникват дружества и институциите за грижи за деца с увреждания.“
Целта на проучванията в тази посока е да се разкрие как от няколко училища за такива деца през 30-те и началото на 40-те години се създава цяла мрежа през 50-те и 60-те години. Първоначално те са 6, но после нарастват до 30 и покриват цялата страна. Установяват се строго регламентирани правила кое дете към коя институция да бъде насочено. В момента учените проучват архивите на тези домове.
„Това, което ме изненада, е степента, до която тези домове през 60-те и 70-те години са били изолирани от обществото – казва доц. Попова. – Често пъти те са разположени във възможно най-отдалечени и труднодостъпни места, в много случаи в гранични зони и дори в сгради на бивши застави. Тези, които са били във вътрешността, като Дом № 8 в София, около който навремето се вдигна шум покрай едноименния филм, са били все пак относително по-добре уредени. Но и нашите немски партньори отчитат големи разлики от дом в дом в миналото, тъй като всичко зависи и от самия персонал. Цялата система за социални грижи по това време страда не само от недофинансиране и недостиг на подготвени специалисти, но и от липсата на контакт с гражданското общество и с медиите. Архивите разкриват, че все пак винаги е имало хора, които истински са искали да помогнат, макар че въпреки някои положителни промени до истинска интеграция на децата с увреждания в системата на тези домове не е било възможно да се достигне.“
Политиката на скриване и изолиране на тези деца нанася огромна вреда не само на тях самите, на родителите им, но и на обществото, като цяло. Защото се губи чувствителност към тези проблеми, категорични са учените.
Проф. Даниела Колева изследва политиките, свързани с процеси като остаряването и старостта в модерната държава. Какво успява да направи тя за своите граждани и какво не.
„В България политическите спорове неведнъж са приемали формата на противопоставяне на млади и стари – казва проф. Колева. – Това го има и през XIX век по време на националноосвободителното движение. Има го ясно изразено в периода между двете войни. Нещо подобно виждаме и в първите години на новата, младата власт, младата република в противовес на „дъртата реакция“ – изразът е оттогава. В онзи период имаме ясна идеологизация на възрастта. Старите хора са представени като консервативни, ретроградни, невежи, освен ако не става дума за стари комунисти – казва проф. Колева. – Старите комунисти са тези, които знаят и могат, които се грижат за по-младите си колеги. Това е силно идеологизиране на старостта. Има политики, които подплатяват тази пропаганда – това са привилегиите на активните борци против фашизма и капитализма, които, както знаем, се нарояват с течение на времето, защото политиката е такава.“
Но освен пропаганда има и реални процеси, в които държавата се намесва, подчертава проф. Колева. В този междупоколенчески спор режимът решително заема страната на младите. Младите са тези, които желаят да влязат в ТКЗС, особено т.нар. заврени зетьове, които живеят с родителите на съпругата и са напълно обезвластени. Колективизацията отнема материалната мощ, а с това и властта на техните тъстове в традиционното семейство. Бригадирското движение, в което се включват и момичетата, премахва пък за известно време неформалния, но много строг контрол, който се упражнява върху тях от родителите им и от съседи и съселяни посредством клюките. Всичко това младите хора приемат с радост.
Друга линия, по която върви изследването, е свързана със социалните грижи за възрастните и онзи дял от медицината, който е насочен към тях – геронтологията и гериатрията. Историята на българската геронтология започва от 60-те години и за съжаление, неотдавна приключи, защото тази специалност от две-три години не се предлага никъде, въпреки че броят на възрастните хора у нас се увеличава.
„Искам да подчертая ролята на физиолога Драгомир Матеев за развитието на геронтологията – казва проф. Колева. – Той е бил с леви убеждения, но много ерудиран, владеел е езици, учил в Германия, по-късно става член-кореспондент на БАН. Бил е влиятелна фигура. В началото на 60-те той издейства основаването на Центъра по геронтология и гериатрия. След смъртта му този център е преместен в друга структура и впоследствие практически е закрит. Иронията е, че по същото време се разкриват много кабинети за медицинско обслужване на активните борци, които всъщност са кабинети по геронтология, имайки предвид напредналата възраст на пациентите им. След смяната на режима тази привилегия е справедливо отнета, кабинетите са закрити, но така се изпуска шансът те да се превърнат в кабинети за гериатрична помощ.“