Получаването на работната заплата навреме и в пълен размер е едно от основните права на всеки работник или служител. На практика обаче не са редки случаите на забавени, частично изплатени или изобщо неизплатени възнаграждения. Това поставя въпроса доколко законът действително защитава работниците и служителите и какви гаранции им дава срещу некоректни работодатели.
В настоящата статия ще разгледаме какво предвижда българското и международното право относно изплащането на трудовите възнаграждения и какви са правата на работниците и служителите при нарушение.
Предвид важността на задължението на работодателя да изплати на работника и служителя навреме и в пълен размер работната заплата, законодателството установява редица гаранции за изплащането ѝ, които се прилагат по всички трудови правоотношения – срочни или безсрочни.
Гаранции за изплащане на трудовите възнаграждения са заложени не само в националното законодателство, но и в редица международни актове, които Република България следва да прилага.
Такива са Конвенция № 95 на Международната организация на труда (МОТ) за закрила на работната заплата от 1949 г. и Конвенция № 173 на МОТ за вземанията на работниците в случай на несъстоятелност на работодателя от 1992 г.
В Кодекса на труда (КТ) в България е регламентирано задължението за изплащане на трудовото възнаграждение (в чл. 124 и 128 КТ). Работодателят е длъжен в установените срокове да изплаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.
Съгласно чл. 22, ал. 4 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ) във вътрешните правила за работната заплата могат да се включват и редът и начинът за изплащане на работната заплата.
Размерът на основното и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, както и периодичността на тяхното изплащане, се определят още при сключването на трудовия договор. Това са задължителни елементи от съдържанието му. Не е в съответствие с КТ при сключване на трудовия договор да се посочи една обща сума, която включва основното и допълнителните възнаграждения. Те следва да се договорят и посочат отделно едно от друго.
Законът е регламентирал и мястото за изплащане на трудовото възнаграждение –
това е предприятието, където се извършва работата. Определени са и сроковете за изплащане на трудовото възнаграждение – то се изплаща авансово или окончателно всеки месец на два пъти, доколкото не е уговорено друго. В случай че работодателят е договорил нещо друго – например, че трудовото възнаграждение се изплаща на три пъти – две авансови плащания, първото от които в месеца, за който е дължимо трудовото възнаграждение, а останалият аванс и окончателното плащане – през следващия месец или два месеца, то той ще може да плати цялостния размер на дължимото трудово възнаграждение за съответен месец в продължение на съответния и следващ/следващи месеци, без да дължи лихва за забава.
Различните срокове за изплащане на трудовото възнаграждение могат да се договорят
от страните в трудовия договор или да се определят във вътрешните правила за работната заплата на предприятието. Важно е да се има предвид, че работодателят дължи целия размер на трудовото възнаграждение. Предпоставка за прилагане на това правило е добросъвестност на работника или служителя – качествено изпълнение на възложената работа в определеното количество и в поставените срокове.
Свързани статии:
Уважаеми читатели, в. „Аз-буки“ и научните списания на издателството може да закупите от НИОН "Аз-буки":
Address: София 1113, бул. “Цариградско шосе” № 125, бл. 5
Phone: 0700 18466
Е-mail: izdatelstvo.mon@azbuki.bg | azbuki@mon.bg
