Вода ще газим, жадни ще ходим

Климатът на Земята се променя и това се усеща особено осезаемо  през последните три десетилетия. Експертите са категорични, че  измененията,  които наблюдаваме сега, започват преди около 150 години. В основата си те са обусловени от естествени причини – най-вече увеличаване на активността на слънцето в периода след XIX век. Преди XIX век е била т.н. малка ледникова епоха – период с много слаба слънчева активност и съответно по-ниски температури. А какво да очакваме в бъдеще, ще научим от проф. д-р Емил Гачев от Института за климата, атмосферата и водите на БАН.

„Трябва да имаме предвид, че е нормално климатът да се променя

– казва проф. Гачев. –  Това е динамично явление и в историята на Земята климатът многократно се е променял.  Въпросът е, че върху това естествено повишаване на температурата се наслагва човешката дейност. Тя е свързана най-вече с увеличаване на т.н. парникови газове  в атмосферата, което води до засилване на парниковия ефект. Искам да подчертая, че парниковият ефект също е нещо естествено за Земята. Ако го нямаше, температурата на Земята щеше да бъде средно – 33 градуса, а не + 15 градуса, каквито сега са средните температури на приземния въздушен слой на планетата. Но така или иначе ние допринасяме за този ефект и го засилваме, което води до повишение на температурите. То идва като следствие на това, че в атмосферата има повече енергия – тук говорим за планетарно ниво.“

Ученият обяснява, че климатът на дадено място е продукт на различни фактори, но в най-голяма степен на атмосферната циркулация. Всъщност това, което се наблюдава като промени, в най-голяма степен се определя от промените в атмосферната циркулация. Активизират се глобалните ветрове на света. За нашата страна като тенденция това ще доведе до изтегляне на зоната на пустинен климат, която е над Сахара, на север към нас. Във връзка с това са и

прогнозите, които се дават за България, за намаляване на валежите до края на века.

Тази тенденция зависи от климатичния сценарий – т.е. от това как ще се променят отделяните от човека парникови емисии. Под климатичен сценарий се разбира прогнозираната от моделите промяна в климата при определено изменение на нивата на отделяните парникови газове. В разработките на IPCC (Междуправителствената експертна група по климатичните промени) към ООН се използват 4 сценария с различни предполагаеми нива на емисии. В най-оптимистичния започваме незабавно ограничаване на емисиите и до средата на века спираме почти напълно (тоест, връщаме се на нива отпреди 70 години). В най-песимистичния се запазват тенденциите на все по-нарастващо отделяме на емисии. Другите два са междинни. Засега най-вероятно изглежда изпълнението някой от тези междинни сценарии.

„Прогнозите варират между 5% и 15% намаление на валежите, което не звучи много като количество – уточнява проф. Гачев. –  Но тук трябва да се има предвид  че тези прогнози са на фона на едни повишаващи се температури. Наскоро бях на конференцията за климата в Баку, Азербайджан. Там един от големите спорове беше как да се запази едно ниво от 2 – 2,5 градуса повишаване на температурата на Земята. До неотдавна, на Парижкото споразумение, се  говореше за 1,5 градуса. Оказа се, че това не е възможно. И затова градусите се промениха.“

Едно повишение на температурата даже от 2 градуса на средно ниво ще доведе страната ни дотам, че изпарението от нашата територия ще нарасне значително. Това ще доведе дотам, че тези леко намалени валежи да генерират още по-малък воден запас. Ученият уточнява, че водният ресурс, който се формира на територията на страната,  е резултат от баланса валежи-изпарение и това, което остава след падането на валежите и изпарението – оттокът. Очевидно е, че

когато се увеличи изпарението и намалят валежите – това ще е за сметка на оттока от реките и подземните води, които са подхранват от атмосферата.

Това формира нашия воден ресурс и прогнозите за него не са цветущи.

„Всъщност климатичните промени се изразяват не само в увеличаване на общите показатели, а и в увеличаване на променливостта на климата – подчертава проф. Гачев. – И това е така, защото самият климат е пулсираща система, която се подчинява на теорията на хаоса – това са въздушни вихри, които постоянно пулсират и сменят посоката и скоростта си. Когато се вкарва повече енергия, тези пулсации се засилват. Това означава, че ще имаме повече дъждове, събрани накуп, повече  интензивни валежи, повече и по-дълги сушави периоди. Даже на пръв поглед средните показатели могат да бъдат почти същите – това наблюдаваме в последните десетилетия.

Въпреки прогнозите за намаляване на валежите до края на века, засега на средна база в България такова не се наблюдава.“

Наблюдава се обаче споменатата по-горе промяна в разпределението им. Има малко извалявания, но събрани накуп и с голяма интензивност, а между тях дълги сушави периоди. Това  въобще не е добре за страната ни, предупреждава ученият. От една страна има повишен риск от наводнения, от друга –  сушавите периоди се увеличават и рискът от засушаване нараства.

Тези части на България, които са близо до високи планини, са сравнително добре осигурени с вода, защото планините са като резервоари за формиране на водния ресурс. Но районите, отдалечени от планини, които така или иначе са в засушлив климат, са най-застрашени. При един период от по-продължителна суша, започват да страдат. Стига се до налагането на водни режими т.н.

„Всичко казано дотук е, така да се каже, естествената страна на нещата – казва проф. Гачев. – Но има и човешка дейност. Тя допринася съществено за проблемите с водата. Мога да дам пример. Една от областите с най-много селища на воден режим е Габрово. А това е район в България, в който вали много. Намира се на склона на Стара планина, там падат големи валежи, а има рекорден брой селища на воден режим. Тук проблемът не в природата, а в това как се използва водния ресурс, как го преразпределяме.“

Ученият подчертава, че според статистиката средно  за България количествата вода, формирани върху територията на страната като отток, са 16-17 млрд. куб. метра на година. Има и около 5 млрд. запас на подземни води, които също се формират от подхранването, но се отдават по-бавно в реките. Отделно получаваме от река Дунав, която вече е с доста по-голям отток – около 75 млрд. куб м вода. Тоест ¾ от нашия запас реално са дунавски води. Но тях не можем да използваме пълноценно, защото не стават за най-важната цел, за която се ползва водата – за пиене. Пригодни са само за промишлени цели и за напояване. И ако се ползват за такива цели, би се освободил питеен ресурс. Но нашите напоителни системи, разработени по времето на социализма, при разрухата в земеделието бяха изоставени, други бяха компрометирани и де факто сега

дунавската вода почти не се използва за друго, освен за охлаждане на реакторите в АЕЦ Козлодуй.

Това е основното й приложение.

Но дори тези 16-17 млрд. куб метра вода са 3-4 пъти повече от потреблението на страната ни, което е около 5 млрд .куб м вода. Реално погледнато  ползваме ¼ от това, което получаваме от природата. И би трябвало да ни стига. А ако не ни стига, това означава, че някъде в системата има несъвършенства и то големи и се губи огромно количество вода.

„Разбира се, тук трябва да имаме предвид, че водните ресурси са разпределени неравномерно на територията на страната – уточнява ученият. –  Това е една от целите на водопреносната система – чрез язовирите оттокът да се разпредели равномерно.

Водата не стига, тъй като голяма част от нея изтича от тръбите на ВиК.

В това отношение статистиката е малко мъглява. Имам предвид, че е трудно да бъдат изчислени точно загубите. По оценки на експертите от КЕВР те са над 60% от водопреносната мрежа. Проблемът е много сериозен, тъй като са нужни големи инвестиции, за да може да се реши този въпрос. Европейската статистика сочи, че сме на първо място в ЕС по загуби на вода и на последно – по-рационално ползване на водния ресурс. Мога да дам примери от официалната статистика за страни като Германия, където загубите се оценяват около 10%. В страни като Австрия, Чехия те са 15-20%. Словения се дава за пример на страна с големи загуби – 40%. Ние сме над 60% като за отделни селища този процент може да е още по-голям.“

Течовете са големи и малки като 20% от големите течове отговарят за 80% от загубите. Затова

най-важно е да се отстраняват големите течове.

Ако бъдат отстранени малките, това означава да се хвърлят доста пари с малък  ефект. Но големите течове обикновено са по магистралните водопроводи. И проблемът е, че те са най-често в открито пространство, в полето или тръбопроводът е подземен и е трудно да се хванат.

„Сега има нови технологии, една от тях ни показаха на конференция в София –  дронове с термокамери – казва проф. Гачев. – Те летят над трасета, предварително заложени в софтуера им и виждат къде има увеличена влага. В градовете течовете може да се установяват с шумови сензори, които се потапят във водата. Звукът по-лесно се пренася във водна среда и позволява да се установи къде в инсталацията изтича вода. Има начини, по които да се регулира водоползването и да бъде по-оптимизирано при всички положения. Усилията на хората трябва да бъдат насочени към привличане на общественото внимание към този проблем. Включително да се привлекат и европейски средства. Трябва да се направи проучване на течовете с държавно финансиране.

Има много стари водопроводи, някои дори от 30-те години на миналия век.

Общините също нямат възможност да се справят с този проблем. Състоянието на водопроводната мрежа зависи от водоразпределителните дружества, които нямат интерес да оправят течовете. Те таксуват използваната вода, а не  събраната. В момента към МРРБ действа финансова схема за осигуряване на известни средства на общините за ремонти на ВиК инфраструктура в размер на около 7 млрд. лв., но от страна на общините проектната активност е все още слаба.“

Свързани статии:

Влажните зони съхраняват биоразнообразието Когато иновациите решават конкретни проблеми Първи находки на панцерни щуки у нас Открит е нов вид гъба в столичен парк