Изкуственият интелект не хапе

Елена Вързилова е учител по български език и литература в Езиковата гимназия „Иван Вазов“ в Пловдив. Това е първото и работно място и преподава там от 17 години.

„Училището ни винаги е държало лидерски позиции и това през годините е служило и за мен като стимул да се развивам“, казва тя пред в. „Аз-буки“.

Школото е първото Google референтно училище на Балканите. Така през годините поема в посока на сертифициране по всички програми на Google за образованието.

Самата Елена е сертифициран Google трейнър и води всякакви форми на обучения, свързани с работата в облачната платформа Google Workspace. Наред с това е и лидер на официално признатата общност на сертифицираните обучители на Google в различните държави, в това число и тази у нас – Google Educator Group Plovdiv. Това е първата официално призната от Google независима общност на обучителите в България, създадена от учители за учители, които заедно търсят нови начини за организиране на учебния процес чрез технологиите.

Последните две години Вързилова е председател на сдружение „Учители в облака“. Тя е инакомислещ човек, иновативна, адаптивна и с широко отворени очи гледа към предизвикателствата на бъдещето. Не се страхува от технологиите, а напротив – детайлно изучава всички техни функции, за да ги превърне от обществен враг във верен помощник. И противно на учителите, които се страхуват от навлизането на изкуствения интелект в сферата на образованието, Вързилова с усмивка казва:

„Изкуственият интелект не хапе, не ни взима хляба и не ни прави излишни. Напротив, дава хляба в ръцете ни, за да отговорим по-добре на нуждите на учениците. Учителите ще станат излишни само ако продължат да наливат само и единствено знания у учениците си, а не ги учат на умения, защото като източник на информация учителят вече съвсем не е единствената инстанция за ученика.“

„Днес употребата на изкуствения интелект в училище е като апокриф.

От една страна, учениците го използват постоянно, но се страхуват да си признаят, защото си мислят, че е забранено. А от друга, учителите също го използват, но не знаят как да го прилагат целенасочено към процеса на учене и преподаване. Затова е необходимо да се инвестира време в обучения, нужни са насоки от страна на МОН за смислената и безопасната му употреба. Истината е, че в момента техен екип работи върху тях, а ние ги очакваме с нетърпение.“

Така започва разговорът ми с Елена Вързилова. Тя разказва, че в момента учителите изпробват това, което 2023 г. им е дала на разположение, а именно – генеративния изкуствен интелект „Бард“ на Google и различните инструменти за интегриран изкуствен интелект в класната стая.

Оказва се, че понастоящем

вътрешната квалификационна дейност работи много добре.

А темата за изкуствения интелект се разработва за обучения от такъв тип в близките месеци, като нап­редналите учители ще обучават останалите. Те поставят основите и задават посоката за работа, която да бъде преди всичко достъпна и лесна за използване.

На въпрос как би успокоила колегите си, които се страхуват от изкуствения интелект, Вързилова отговаря:

„Основният проблем е в дезинформацията. Тези колеги имат представа за изкуствения интелект, която идва от филми като „Терминатор“, и си представят, че скоро ще настъпи краят на света. А от нас самите на нивото, на което го използваме, не зависи бъдещето на света, като някаква вселенска заплаха. Ако в тази посока зависи нещо от нас, учителите, то е да възпитаваме в отговорното му и безопасно използване от младите хора, които всъщност ще определят какво ще бъде нашето бъдеще.“

Съветва колегите си да инвестират време в обучение, за да разберат какви са възможностите на изкуствения интелект, и тогава всичките им страхове ще отпаднат. На мнение е, че единствената причина за страха им се дължи на незнанието. Не могат да си представят възможностите за учене и преподаване при наличието на изкуствения интелект. А такива, разбира се, има.

Вързилова намира лесно приложение на изкуствения интелект в часовете си по български език и литература. И в Chat GPT, и в Google Бард, може да се качи цялото съдържание на изучаваните в учебната програма произведения. Например с един клик се качва „Под игото“ на Иван Вазов.

И тогава

вместо да се забранява използването на изкуствения интелект от учениците, по-добре би било да им се даде задача, в която задължителното условие е да го използват.

Примерът, който посочва учителката, е задача към учениците – кой ще зададе най-доб­ре формулираните въпроси към изкуствения интелект, така че той да може най-добре да разпознае героите в романа „Под игото“. За да изпълнят задачата, те трябва добре да познават текста.

„Изпълнението на тези задачи ще ми даде на мен, като учител, отговор на въпроса кой е разбрал и осмислил съдържанието на романа. По този начин изкуственият интелект може да се включва, а не да се изключва от учебния процес“, аргументира се моята събеседничка.

В час на децата може да се пос­тави и друг тип задача, в която чрез възможностите на изкуствения интелект да се генерират идеи за проектни дейности.

„За тях ще бъде полезно дори да са качени текстовете на всички художествени произведения и изкуственият интелект да изготви пълен и подробен план на изпълнение, а те само да го реализират“, обяснява тя.

Категорична е, че

нито трябва да се плашим от новите технологии, нито да ги избягваме,

защото те, така или иначе, са част от света, в който учениците живеят. А между двата свята – този в училище и този извън него, не бива да има такава бездна, защото тя ще обезсмисли училището като място, където децата се учат как да живеят и работят като зрели хора.

Истината е, че трябва да се преосмисли ролята на учителя. Той не е само източник на знание.

„Ето, аз колкото и много да съм учила и колкото и да знам, знам в пъти по-малко от една „Уикипедия“. И ако ролята ми в училище е просто да разкажа един урок, то със сигурност учителите ще станем излишни. Затова, първо, трябва да променим философията си на преподаване, за да могат и учениците да променят философията си на учене“, казва още Вързилова.

Ролята на съвременния учител е да вдъхновява, да провокира ново търсене,

да води ученика по пътя на знанието.

А най-важната роля на училището е да бъде мястото, където ученикът може да види своите слаби и силни страни, които да доразвие след това по време на следването си или на професионалната си реализация. Важно е да се отбележи, че по време на обучението в никакъв случай не може да бъде прескочено или напълно да липсва теоретичното знание. То е основата, на която се гради всичко останало.

Учителката го оприличава на йерархията на мисловните умения според таксономията на Блум. Най-долу е запомнянето, а най-горе – творчеството и себеутвърждаването.

„Проблемът е, че сме зациклили на най-ниското стъпало, на запомнянето, и може би достигаме съвсем малко и до прилагането. Но до анализ, синтез, творчество и себеутвърждаване трудно се стига по стандартния модел на преподаване и учене. На база теорията трябва да се извърви пътят нагоре по пирамидата, за да могат децата да развият уменията, които ще ги открояват един от друг. В това виждам ролята си – да надграждам теоретичните им знания и да развивам уменията им така, че

от училище да излязат с богата обща култура.

Най-голямата цел на всеки учител трябва да бъде общата интелигентност, защото на нейната база учениците могат да се развиват и реализират в професиите на бъдещето, които и ние, учителите, не знаем какви ще бъдат“, уточнява тя.

За учителката по БЕЛ най-важните умения, които трябва да са усвоили младите хора след завършване на средното си образование, са комуникативност, работа в екип и решаване на проб­лем. И трите се градят с години, а всичко останало може да се научи в процеса на работата и в различни ситуации от реалния живот.

Няма как да не попитам Вързилова какъв е нейният коментар за лошите резултати от PISA и защо България е на едно от последните места в класацията в ЕС:

„Ако един учебен час у нас протича по следния начин – в първите 10 минути изпитват двама ученици, след това учителят разказва урока, учениците се правят, че слушат, а всъщност просто мълчат и стоят пасивно.

И така се изреждаме 6 – 7 преподаватели в рамките на един ден.

А в края на деня учениците нищо не са разбрали и нищо не са направили сами. На следващия ден очакваме от тях да ни повторят урока. Още стоим на фазата запомняне, четене без разбиране, наизустяване на информация, която ще ни свърши работа в следващите няколко урока, а после какво? В крайна сметка, докато учениците не започнат сами да участват в създаването на учебното съдържание в рамките на часа с опита, който разполагат, резултатите ще са такива. От пасивни слушатели те трябва да се превърнат в създатели и да бъдат постоянно заети с активни дейности“, обяснява Вързилова.

През годините понякога е оставала изумена от знанията, които показват на входните нива в VIII клас някои ученици. Всички те са отличници, преминали през ситото на кандидатстването и приети с много висок бал в елитна гимназия.

„На същия тип тест, на който са държали изпит, на входното ниво получават оценка, близка до „Добър 4“, дори под 4. И това го постигат с твърдения от рода, че корабът „Радецки“ стига до връх „Шипка“ и така помогнал на опълченците да не падне върхът. Това е толкова четено – и в клас, и вкъщи, и на частни уроци, и изведнъж се оказва, че е наизустено, а не разбрано“, обяснява моята събеседничка.

Проблемът безспорно е, че се учи само за оценката

– наизустява се информация, но без да се осмисли.

„Ето, ако го прескочим това, тогава и резултатите ще бъдат съвсем различни. Но това предполага съвсем различна роля на учителя. Трябва да влезеш в час и да излезеш от зоната си на комфорт, да оставиш и учениците да те предизвикват. Това целя всеки час. За съжаление обаче, има и доста ученици, които така са смачкани от системата, че ако не влезеш и не издиктуваш всичко основно и то да се запише в тетрадка, все едно не си преподавал. Тъжното е, че дори да им дадеш свобода, те бягат от нея. А в същото време, претендират, че искат да им се чува гласът. Някак успяваме доста рано да притъпим усещането им, че могат да творят, а не само да повтарят казаното от учителите“, споделя Вързилова.

Налице е обаче и друг проблем:

голяма част от учителите готвят учениците си за конкретни изпитни формати.

И ако например въпросът изисква прилагане на същите знания, но в друг формат (вместо с избираем – с отворен отговор), учениците не могат да се справят. В часовете по български език и литература трябва да се надскочи мисълта за точки, оценки, класации между училищата и да се развиват уменията на децата да боравят със съдържанието свободно и творчески.

Учителката има по-различна гледна точка и относно четенето на книги сред младите. Тя е на мнение, че учениците не четат не само защото нямат желание, а защото нямат и време.

„Делникът на един ученик е много натоварен. Учениците идват в училище в 8 часа сутринта. Приключват в 15:40. Прибират се, хапват и сядат да пишат домашни. След това отиват на спорт или във фитнеса. Часът става 21:00. С този режим на кого биха му останали време, сили и желание да хване книга в ръка“, пита риторично тя.

Отново противно на очакванията, е на мнение, че технологиите могат да подпомогнат да се увеличи броят на четящите хора. Това може да се случи, като книгите се четат или слушат онлайн. И най-важното – във всяко семейство със здрави читателски навици със сигурност децата ще четат.

„За съжаление, вече

не във всеки дом има библиотека и последствията от това ги виждаме при самите деца“,

отбелязва тя.

Друг проблем, който посочва, е съдържанието на част от учебната прог­рама по български език и литература. С усмивка разказва как учениците в горен гимназиален курс с изненада откриват, че „Ветрената мелница“ на Елин Пелин завършва с щастлив край.

„На пръс­тите на едната ми ръка се броят произведенията в задължителната учебна програма, които са с такъв край“, обяснява тя.

Освен това в програмата се среща и друг парадокс, свързан с романа „Ноев ковчег“ на Йордан Радичков. При него се получава така, че за да прочетат текста, учениците трябва да са си купили книгата, защото в христоматиите отделните части са само преразказани.

„И си задавам въпроса – кой е този творчески колектив, който е решил, че това е уместно – да включиш текстове от книга, за която нямаш авторски права, в христоматия… Но да не забравяме, че тези програми пак ги правят учителите. И

понякога си задавам въпроси, на които не мога да намеря отговор

– споделя тя.

И допълва: – Аз съм почти на 50 години и да, днес чета с любов Радичковия „Ноев ковчег“ и го разбирам. Това обаче е непостижимо за масовия 17-годишен тийн­ейджър. Точно както и философските размис­ли на Хамлет остават неразбираеми за един осмокласник.“

Запознаването с текстовете в училище е точният момент, в който може да се провокира допълнителният интерес на учениците. Тогава може да се запали желанието да прочетат още творби от конкретния автор или други книги на подобна тема. Отделен въпрос е, че

съвременните деца имат различни интереси от тези на родителите си.

И щом е така, съвсем нормално е те да харесват друг тип книги, в които за застъпени проблемите, релевантни за възрастта им.

Вързилова е на мнение, че учебните програми се нуждаят от осъвременяване. На първо място, текстовете трябва да бъдат разбираеми, а на второ – да провокират учениците да погледнат на своя свят чрез този в текста.

„В интерес на истината, в XI и XII клас по-голямата част от включените произведения са адекватни на интересите на децата. Но това се случва, когато има кой преди това да им покаже колко тясно са свързани и с техния живот – като проблематика и въпроси, които се поставят. И отново се връщаме към начина на преподаване, който стои в основата за промяна на системата и респективно на образователните резултати в края на средното образование“, завършва тя.

За призванието

„Учителите са в класните стаи заради учениците си, а не заради собствения си комфорт и уют. Винаги съм вярвала, че има две професии – на лекаря и на учителя, при които не трябва да има компромис с призванието. Или работиш така, както трябва, или напускаш системата. Ти боравиш с човешки животи и съдби. След родителите си децата прекарват най-много време с нас. И ако можем да имаме градивна роля в живота им, то тогава сме задължени да търсим пътя към тях. Не да търсим вина в днешното поколение, а да търсим пътя към него. А път винаги има. Нужно е само желание да го намериш, и готовност да промениш своя път в името на чуждия“, категорична е Елена Вързилова.