Да фотографираш музиката

Да запечаташ точния момент на сцената, е въпрос на професионализъм

Zina Sokolova

Няма музикант, който да не знае нейното име. Фотографът Василка Балевска снима симфонични и оперни концерти от десетилетия. А любовта към фотографията наследява от баща си.
„Той беше много голям любител фотограф. Беше учител, но освен това снимаше всичко, което се случваше в Троян, откъдето сме. Това беше през 50-те години, когато силно се развива индустрията. Докато беше жив, създаде летопис на събитията в града.“
Тя е във втори клас, когато нейният баща ѝ връчва широкоформатен любителски фотоапарат. Заръчва ѝ да снима разходките по баирите в Троянския балкан, където всяка събота ги извежда тяхната учителка. Така предава на дъщеря си страстта да снима. След като завършва гимназия, тя иска да следва история и руска филология във Велико Търново, но баща ѝ отклонява това нейно желание. Василка с плач пристига в София, за да се запише в Полиграфическия техникум. Тогава там фотографията се учи две години след завършване на гимназия. Изпитите са доста тежки – освен изобразително изкуство се изучават химия, физика. Тези предмети са необходими като познание заради разтворите, с които се проявяват тогава филмите.

След като се дипломира, я назначават в тогавашния Институт по архитектура, където издържа само 6 месеца. Бързо разбира, че не може да работи затворена между четири стени. Затова напуска и постъпва в „Българска фотография“, наследник на Държавния фотоархив. Попада между асовете на родната фотография, от които научава много. В началото снима политически репортажи, после се включва във всички теми, по които се работи. Тя и колегите ѝ документират всякакви събития в спорта, туризма, селското стопанство, индустрията. Техните снимки се ползват за оформяне на изложби, за панаири у нас и в чужбина, за културните ни центрове зад граница. Но най-много ѝ харесва да снима музикални събития.
„Аз без музика не мога – отсича тя. – Още като бях ученичка, майка ми се караше, защото радиото не спираше. Непрекъснато слушах музика. Пеех и в училищния хор с диригент Иван Генков – откривателя на Гена Димитрова. През 60-те и 70-те години на миналия век самодейността в Троян беше на много високо ниво. Читалището, основано през 1870 г., развиваше богата дейност. Самодейната оперета, основана през 1921 г., беше републикански първенец, духовият оркестър – също. От училище ни водеха редовно на представ-
ления. Тогава в града имаше и държавен театър. От оперетата ни излязоха известните певци Минко Босев и легендарната звезда на Музикалния театър в София Лиляна Кисьова. Имаше и държавен театър. Така от малка у мен се формира потребност да слушам музика. Заради интереса ми към историята пък се стремях да правя летопис на това, което се случва. По-късно, вече професионално, снимах всяка година Мартенските музикални дни в Русе, Варненско лято, прегледа на оперните театри в Стара Загора.“
От 1980 г. Балевска едновременно сътрудничи в сп. „Българска музика“ до закриването му през 1989 година. В трудните времена след промените тя снима най-различни теми – обществени и частни тържества, в детски градини и училища, партийни конгреси. Но нито за ден не губи връзка с музиката. И продължава на доброволни начала да снима музикални събития.
„Когато излязох на свободна практика, много от музикантите, които бяха лицето на България тогава, бяха все още живи – подчертава тя. – Успях да снимам всички добри диригенти и съответните големи музикални събития, на които те се изявяваха. Канеха ме и от Националния дворец на културата, където години наред снимах маестро Емил Чакъров и много от неговите снимки са мои. Именно той създаде Новогодишния музикален фестивал в НДК.“
След време случайно се среща с маестро Найден Тодоров на концерт и така започва едно дълго партньорство. Диригентът има отношение към историята, към всяко музикално събитие. И когато става директор на Филхармонията през 2017 г., я кани да работи там. Сега тя регистрира само дейността на Филхармонията, като се стреми да улавя най-характерното за музиканта – диригент или солист.
„Имала съм колеги без отношение към музиката, които отиват на концерт, още в началото правят „щрак-щрак“ и си тръгват. Докато в сп. „Българска музика“ се научих да чакам до края на концерта, когато са най-интересните неща. Тогава се очаква да има бис, тогава са поклоните и е най-благодатно за снимане. Не преча на публиката, изпълнителят вече е спокоен. Техниката, с която работех тогава, беше много по-шумна, спусъкът на апарата – доста тежък. Щракането му дразнеше и публиката и смущаваше изпълнителя. Случило се е и на концерт майсторката на цигулката Дина Шнайдерман да спира изпълнението, докато от залата не напуска мой колега. Затова винаги питах изпълнителите – с повечето от тях се сприятелих, в коя част от музикалното произведение да снимам. Сега техниката е безшумна, важното е много да не се движиш. Моя позната, голям меломан, посещава всички концерти. Тя казва, че като гледа моите фотографии, „чува“ музиката от концерта. Значи съм успяла да пресъздам най-характерните мигове от музикалното изпълнение. Приемам го като най-висока оценка.“
Василка Балевска е имала и много тежки моменти в личния си живот. Но тя и днес смята, че благодарение на работата си и на музиката те са отминавали. А какво е отношението ѝ към снимането с телефони? Смята, че това е хубаво. Подчертава, че между любителите има много добри фотографи. Дава пример с актьора Владимир Карамазов, който е невероятно добър и улавя страхотни моменти. Има висококачествени мобилни апарати, които правят много хубави снимки. Но те не вършат работа в концертните и оперните зали, с тях не може да се снима и близък план. Затова и в концертната зала все още най-добре се справят професионалните фотографи като Василка Балевска.